Здравейте, блогери :),
Това е началото на моето пребиваване тук, и като за първи постинг, смятам да изложа виждания относно казуси на един основен фактор за развитието на днешното общество - това е образованието. Често то може да предизвика реакции на нетърпимост, от гледна точка на неговото ежедневно и тавтологично присъствие в живота на онези, които учат/следват, но също така и проява на самочувствие / гордост от други, които скоро са завършили :) - последните не бива да прекаляват с това, тъй като ученето, така или иначе, продължава цял живот. Но кое учене ?! Този въпрос започнах да си задавам още в гимназията, но не защото не ми се учеше по много предмети, а защото в 9ти клас за първи път усетих тръпката на ново за мен изкуство – компютърното музициране. Когато кажете на някого, че се занимавате с икономика, право, туризъм, програмиране, най-често набързо ще възприеме положението ви. Но далеч няма да се случи същото, ако му изтърсите термин като “компютърно музициране”, въпреки че “музика” ще му прозвучи далеч по-ясно, без значение обширността на това понятие. Причините за това са: предметът “музика”, който е изучавал до 8-9 клас, музиката по радиото, музиката “на компа”, по телевизионните канали,…. но не и изкуството “музика”. Всъщност този човек изобщо няма да разбере с какво се занимавате, тъй никоя институция няма да го е научила във възприемането на понятия от подобен тип.
Във връзка с темата, която вълнува широките обществени кръгове – за възпитателната функция на образованието - този линк за изказването на Кен Робинсън ще даде светлина на онези, които все още се чудят за какво говоря:
vbox7.com/play:d112fb4c
Кен Робинсън е международно-признат професор в сферата на иновационите открития в ресурсите за човешко развитие. За тези, които се интересуват от неговото съществуване, лесно могат да проверят в интернет.
Една важна негова мисъл – че “всеки човек е творец, докато не започне да се образова” – би хвърлила в дерзание много родители, учители, професори, споделящи неговите виждания. Самият аз си спомням, че когато бях малък, поне по веднъж на ден рисувах или просто драсках някакви образи по разни листа, дрънках на детско барабанче и йоника, строях къщички с детски конструктор… като в един момент бях тръгнал да разчертавам скици, много подобни на архитектурни планове – по всичко личи, че подобни детски творчески прояви е имало с всички другари на моята възраст. Станах 5-6 клас и зарязах всичко това. Добих навика да се възползвам от установени и “сигурни” научни данни, за да си обяснявам решения на задачи по математика, че даже и литературни анализи. В същото време имах приятели, от които се научих винаги да имам собствено мнение и виждане, което да отстоявам. И така, разбира се, се получи конфликт на интереси – “спориш с науката” , “сърдит си на целия свят”, “изказваш се неподготвен”. Още тогава започна да еволюира една моя мисъл за противопоставянето между “твореца” и “професора”, като тези 2 образа имаха различни проявления – във вид на художници, музиканти, поети, (защо не и) спортисти … срещу инженери, икономисти, юристи, политици, академични професори, учители. Не питам защо се получава явно противопоставяне между “иновативното” и “установеното”, просто защото е очевидно - това са два противоположни типа възпитание.
“Светът е изправен пред революция” е друго важно изречение на Кен Робинсън – да си представим, че оставим изброените конфликти настрана – съзнанията на хората се отварят, в общественото образование има място за всички и шансовете за изява в различните специалности се уеднаквяват. В училище децата имат достатъчно време и за физическо възпитание, рисуване, музика, освен за математика, физика, литература, информатика и т.н. Така учебните занятия биха могли да са 2 пъти повече на ден, но нека си спомним и какво сме правили като малки пред блока след училище – излизаме навън и правим това, което сутринта не сме могли – тичаме и играем. Нарича се “интерактивност”, “социализиране” - това може да се постигне и в училище. Ако приемем, че втората част от деня предметите за присъствие станат избираеми, то реализирането на възможностите ще бъде в ръцете на учениците. Завистта и конфликтите между тях ще отпаднат, при положение, че всеки се чувства пълноценен и оценен от преподавателя си. За мен, това би трябвало да представлява образованието на бъдещето, а и е грехота да прахосваме възможностите на съвременните технологии, просто като затворим децата в едни класни стаи с тавтологично четене на морал за това “какво не трябва се прави, за да не се наруши РЕДА”. Предимството на днешния ден е, че има много повече осъществими начинания, отколкото преди 50 години и отзивите ми относно днешната образователна система е , че тя може да бъде далеч по-добра откъм функция, равноправие и отношение към многообразието на хора от различни интелектуални измерения. Приемайки за крайно наложително да настъпи основно реформиране на структурите, които ни осигуряват бъдещото развитие, се застъпвам за изложените идеи.
