В глобалния свят наблюдаваме много форми на това явление – говорим не само за телевизията, радиото, вестниците, а и интернет пространството. От една страна, всеки може (и има право) да обособи личните си средства за добиване на масово внимание. От друга - за да бъде оценен така, както му се иска, то преди всичко, истинските му качества трябва да отговарят, на представата му за самия себе си. Трябва да намери и достатъчно изразни средства да го постигне – на пръв поглед, това звучи просто – компютър, интернет, форуми…. или пък, интервюта, TV- излъчване, радиопредавания… за целенасочено трупане на интерес и рейтинг.

В този постинг искам да наблегна на българската нагласа за популярност (в световен план може да е по-интересно, но там казусите ще са безкрайно много.).  Няма да се спирам на конкретни примери с политика, имена шоу програми, списания, телевизионни предавания, личности (освен може би легендарния Юлиян Вучков. Шегувам се! ).

Знаем, че повече от 50 години в България присъства някакво информационно затъмнение в една или друга форма. Без да коментирам различните причини за посоченото явление, ще кажа, че то оказва влияние върху нашето собствено културно, социално, професионално, физическо и интелектуално развитие.Силно казано е да сме малоумни, но има едно много важно следствие от информационното ни затъмнение – липсва обективна база за сравнение между нашия живот и този на останалите държави: между нашите постижения и техните, между нашия манталитет и техния, между нашата философия и тяхната, между нашата култура и тяхната . Съществува информационна бариера дори между нас, самите българи.

Вторичното следствие от този “феномен” е необективната преценка на въпросът “Кой заслужава да бъде известен, да го дават всеки ден по еди коя си телевизия, да води еди кое си предаване, да бъде жури в еди кое си състезание, да бъде първи в еди коя си класация”. Или пък “Добър ли е еди кой си продукт, необходим ли ни е, и заслужава ли си рекламата”. Може би, точните отговори за всеки един частен случай се крие в дебелите книги по Психология, а може би науката не може да ни каже всичко по темата. За всеки случай съм сигурен в едно: писаните правила за допустима обществена манипулация се нарушават безмилостно в България. Затова и на върха на музикалната йерархия са стилове като Поп-фолк, Поп, Рок и останалите имат далеч по-малобройна аудитория. В спортовете, на върха са Футбол, Волейбол, Баскетбол (за останалите такива, тренировъчните бази са твърде малко). Тук ще намеся и плуването (моят спорт). За сравнение, в Германия можете да посетите басейн във всяка махала, а тук те наброяват не повече от 10 (в София.). Колкото до изкуствата ни, те като цяло, са непопулярни, затова не бих си позволил и да ги сравнявам.

Забелязвам и нещо интересно - хората придобиват някаква психологическа зависимост към тяхното медийно излъчване. Веднъж един продуцент на предаване каза: “Изпадам в екстаз, докато ме снима камерата”. Съвсем логично, при някои това е единствената причина да се появяват на екрана. Колко по-добре е “да те знаят”, “да те обсъждат”, “да ти завиждат” – особено последното е прието да значи, че си по-добър от онези, които говорят за теб. J Затова и сега предпочитам да не говоря за никого :D :D.

Задължително трябва да отбележим и типа на нещастно-популяризиращите се хора. При тях вниманието, интересът на публиката се гради именно на техните житейски падения от типа “нищо не им се дава”, “минали са по трънливия път на неуспешната любов”, "изневерили за им"... на което зрителят би трябвало да каже със съжаление “те са силни, но неприети от никого”.

От няколко години насам се наблюдава и една много по-благоприятна форма на популярност, която според мен е редно да се оцени (а тя не се) от обществото – това са инициативите за благотворителни каузи, кампании за опазване на околната среда и горите и съхраняване на културното наследство на България. Можете да си представите първата реакция на зрителя/слушателя: “Народът няма пари за хляб, те в тази криза ще ми спасяват Рила”. Защо?

Нали връзката ни с природата е по-важна от нашите собствени убеждения? Ако те бяха на високо морално ниво, то ние нямаше да опустошаваме горите, вместо да ги възстановяваме, нямаше да нахвърляме хотели по бреговата ивица и нямаше да заменяме тревата с бетон, само за евтина реклама към чуждестранни туристи – в това отношение сме най-жадни за популярност – да ни знаят в Европа “колко красива държава сме” . Но всъщност ако това беше вярно, тогава нямаше да си бутаме хотелите в Слънчев Бряг, защото щяхме да задържим тези туристи за повече от 6 години. Но това е друга тема.

Изводът от казаното дотук е очевиден – човек трябва да открие балансът между неговите собствени морални, интелекуални и професионални качества и неговата обществена популярност…  ако иска той да бъде обективно оценен.

но съвсем не е лесен, човек изпада често в заблуждение, относно своите качества, пък и много негови "приятели" с цел да се облагодетелстват му дават лоши съвети. Трябва да можем да различаваме хвалбите, получени по този начин или просто от куртоазия. Нашето его е много силно, а хвалбите са нещо като храна за него, трудно се устоява и границата между реалност и въображение е много тънка. Важното е да се стремим към това и в този смисъл призива, който отправяш е много полезен за всички. Тук в блога също има хора, които се стремят да получат евтина популярност и не пестят никакви средства за това.

Благодаря, но не искам да съм популярен като една водеща в обедния блок на Нова телевизия, която кани "популярни" жени и двете си водят изключително тъп разговор за силикони и проститутки, като думите изпреварват много мисълта им. А като си представя, че такива ги има и в Парламента и навсякъде в държавната администрация направо тръпки ме побиват!

"Лошите" съвети не правят слаб онзи, който не ги слуша :) Между приятели винаги съществува пристрастие. Затова и хвалбите са естествено явление. Много по-силна е онази действителност, която усетиш сам, отколкото нейната интерпретация от човека, който ти я представи. Затова са важни и навиците, които децата усвояват от родителите си - често големите желаят малките да вървят по отъпкани пътеки, които са безполезни в нашето модерно време. Известността е лесно достижима днес, но нейните цели са едни и същи за масата хора. Това би се променило, ако всеки потърси уникалност в себе си.

Няма нищо задължително на този свят. Търсенето ражда предлагането - след като масовото потребление изисква несериозни "развлекателни" теми, то тогава има и кой да ги осъществи. Според мен е по-важно това, което хората искат да слушат, отколкото какво ще им говорят по телевизията :)

Как така някои хора търсят популярност - чакайте бе хора, популярността не се търси, тя идва от само себе си! Това е истината - ако хората те харесват ще станеш популярен, ако не колкото и да се пънеш - не става и няма и да стане. Проблема в БГ е, че се лансират разни безмозъчни и бездарни същества, а талантите и истинските можещи не се показват изобщо /защото няма връзки примерно/. така на хората не им остава друг избор, освен да подбират измежду бездарници, без да са видяи нещо качествено. Така се притъпява и възможността да знаеш, кое е хубаво и кое не /ако цял живот са те карали да подбираш идиоти, без да си виждал нормален, няма как да знаеш кой е нормален/. Пример - Евровизията и глупавата песньовка на Миро, ето малко повече за това:
http://mikino.blog.bg/muzika/2010/05/31/evroviziia-kyde-sme-nie.554364

Популярност търсят много хора, вероятно отдавна изгубили понятие за нейната идея. Днес това се случва още в ранна възраст, когато родителите дават на децата си примери с личности по телевизията. За българинът е важно кого ще "дадат по Слави"... кой е спечелил Мюзик Айдъл, или пък кого са хванали на мушка в поредния политически скандал. Наистина, целите на известността са всеобхватни, но пропуснах да кажа, че примерът който личността дава на зрителя е от основно значение за това как ще се изградят моралните ценности, ако има такива.

Мотивацията е важна. Майка Тереза също стана известна.
Но хората обичат сами да си създават идоли. На масите им трябват хляб и зрелища.